Сeло Маточина, Сакар планина, Югоизточни покрайнини на България

Трудно се стига до Калояновата крепост Букелон край пограничното село Маточина в Сакар планина. 30-тина километра преди селото път почти няма. Липсващият асфалт нагрява спирачките. Прахолякът лепне навсякъде. В очите пари.



Села след села – запустели  и призрачни, лишени от пътища и посоки…Безмилостна горещина, уморени от самота полета, жадна земя, изоставени къщи и тишина – бездна. Телени заграждения, бункери, наблюдателници и пак бункери и телени заграждения…

Картините се сменят като изтекъл календар, но всяка нова страница е същата като предишната. Пътуването и пейзажът носят странното усещане за пустош. Тя изтръгва мислите, а после ги размазва в смразяващата тишина на нещо отдавна отминало, което обаче все още витае някъде  тук…

Зловещи наблюдателни вишки са извисили недъгави тела над полята, а тънките им крака грозно са пронизали земята право в сърцето…Всеки момент очакваш от заплашителните им сенки да излезе някой униформен, който да изсъска че нямаш работа тук.

Сцената се разиграва само в мислите, но преди четвърт век нещата са се случвали наистина. В миналото, в годините на Студената война между бившия комунистически блок и модерния свят, за да се стигне до Маточина е трябвало да се премине през няколко мрежи с бодлива тел.

И от двете страни граничната бразда между България и Турция е била охранявана зорко от въоръжени мъже. Жителите на селото буквално са живеели в затвор. И нищо чудно, че след края на конфликта между Източния и Западния блок в началото на 90-те, хората напускат мястото. Едва ли е било лесно да живееш толкова години ограден с бодлива тел и на мушката на нечие оръжие.

Почти 25 години след края на конфликта, нищо от пейзажа тук не се е променило. Няма ги само въоръжените пазители на границата, но всичко, всичко останало  напомня за тях. И до ден днешен Югоизточните покрайнини на България на десния бряг на Тунджа при Сакар планина са застинали в тягостни спомени.

Призраците на Студената войната никога не са си тръгвали оттук. Сега миналото нахално се е настанило навред и човърка упорито ръждата по зелените покриви на плесенясали караулки, които доскоро са спирали всеки станник на входа на Маточина.

Километри ръждива тел все още стягаг в смъртоносна прегръдка нивите и полетата край селото и напомнят за времената, когато хората са преминавали през охраната на железните порти с т.нар. открити листи.

Вече съм в селото.
Крепостта се е извисила високо на самотен хълм.

Безплътни сенки на отминал живот прибягват за миг през руините на вече несъществуващи къщи. От семейните портрети тук таме са останали рамки, в чиито очертания се оглеждат двуметрови бурени.



В далечината виждам мъж на велосипед, но радостта ми от човешко присъствие е попарена от празен поглед и безразличие. Подмина без дори да погледне в страни.

Стигам до кметството. На заключената врата виси табела с телефон за връзка. Само толкова. Информационният център на село Маточина представлява указателна табела, която информира, че дългогодишната изолираност на района по време на Студената война е допринесла за съхраняване на дивата природа и автентичността на пограничната планина.

Самият център обаче също е заключен. Но мен ме интересува крепостта Букелон, която се свързва с победата на Калоян над рицарите от 4-тия кръстоносен поход.



На това място –през 1205 година Цар Калоян разбива кръстоносците и пленява император Балдуин Фландърски.



Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното й наименование - Балдуинова кула.

Днес крепостта Букелон и пограничното село  Маточина тънат в забрава и високи треви…

 Място изоставено, пусто, самотно, далечно и тъжно…

текст и снимки: Галина Пашалова

За съжаление не ценим историята си, за да се поучим от дълголетната си история!Не трябва да забравяме за победите и победителите си за да се гордеем като нация!
Поздравления за идеята и ценната информация!

Не ценим историята си! Така е. И е жалко, защото има толкова места, които си заслужава да се видят, но за съжаление не е направено нищо, за да станат по-достъпни. Едно от тях е крепостта Лютица (Мраморният град на Калоян) край Ивайловград - една от най-запазените крепости в България, с автентични 10-метрови стени на места. Не можах да стигна това лято до нея, защото трябваше да газя през 2-ву метрови треви и пепелянки. Това е положението с голяма част от историческите забележителности на България, особено с малко познатите и по-неизвестните.