НЯМА  ТЕМА

 

     Чувал съм твърдението, че човек около рожденния си ден попадал като в дупка. Пресилено е да се каже така, но в това твърдение според мен има и нещо вярно. Мисля, че тогава неосъзнато за самия него – човек най-трудно упознава себе си! - той се оглежда за изминатия вече жизнен път и се замисля за бъдещето. Колкото по-голяма част от него е измината – в началото с мощ -  толкоз по-разумно, с достоинство и по мъдър ред трябва да се извърви оставащата част от него. Човекът е една обвивка, заредена с енергия, която той трябва да реализира в сътворяване на определени дела или да изпълни определена мисия на земята преди да завърши жизнения си път. В тази обвивка има нещо, което я управлява –  това е Душата, която няма възраст. В този ред на мисли считам за празен животът на момичетата, които не искат да раждат деца. Те затова са сътворени - да продължат живота на земята. Ако не искат, те оставят една празна дупка във Вселната, защото не изпълняват естественото си Божие употребелние.  Нямам предвид тези момичета, които няма как да сторят това, а тези, които имат всички условия, но съзнателно не го желаят.

    През изминалите мои години, които вече станаха 71, аз все се „прикрепвах” виртуално към живота на велики хора, да ми служат те за пример в рамките на скромните ми възможности, които Бог ми е предоставил. Понеже много обичам музиката, предпочитаните от мен велики хора са предимно музиканти, но между тях има и други – велики умове или пък творили изкуство от друг тип. По случай техни кръгли годишнини от рождението или смъртта им или по повод на това, че моят жизнен път се оказваше по-дълъг от техния, аз се запознавах по-сериозно с творбите им, към които прибавях и други, които още не познавах и по този начин все по-дълбоко навлизах в музиката като цяло – изкуството, което е най-близко до природата ми. Какво влияние е оказала музиката върху мен, немузиканта, съм описвал в блога си, но казвам отново, че то е много съществено за формирането на моята ценностна система и на мен като личност. Първият ми постинг бе за Шостакович, комуто  през 2006 г. чествахме 100 годишнината от рожденито му. За да мога да напиша този постинг – не поради тази причина сторих това! – аз се занимавах три годиини с творчеството му и съм доста вещ в по тази тема.

   Последното ми писание за Бах, когото нарекох пети евангелист, отлагам от 2009 г. и се осмелих да го напииша чак сега през 2015 г. През 2009 година достигнах възрастта, на която е починал Бах, а тази година на 21 март се навършват 330 години от рождението му. Едва ли музикантите  познават толкова произведения на Мйстора, колкото аз, но да напиша какво съм получил от него в живота си до сега не посмявах. Докосвайки се до неговата личност и творби се чувствах толкова притиснат към земята от величието им, че не посмявах да погледна нагоре към купола на катедралата му с остри кули, към които се устремява органната му музика, отправена към неговия Бог. Имах и нужда да получа още познания за лутераните и богослуженията им. Чак сега, шест години по-късно, аз се осмелих да сторя това, за което имах два повода. Единият не бе добър, но пък може би той ме подтикна за сторя това, другият бе, че аз за първи път слушах Бах преди 65 години, а това е продължителността на неговия живот.

   Силната ми зрителна и музикална памет докато пишех постинга си и слушах доста негови произведения ме отведе много назад в годините -  чак  в детството ми и така в началото неосъзнато, после съвсем съзнателно /като на скорост на превъртане до  х 128/ аз като да преминах повторно по част от жизнения ми път.

   Към друг един композитор – Йозеф Хайдн, когото нарекох неканонизиран светец  – оставам твърдо „прикрепен” и сега, защото той е починал на 77. Изключително силната ми любов към музиката му и благодарността за това, че той е бащата на класиците – така го нарича Моцарт! - както и твърде дългият му земен път, който може  и да не достигна ме подтикна да напиша  постинг за него преждевременно. Той е единственият постинг, който си препрочетох и дори си го харесах. Обстоятелството, че погледнах на човека и твореца Хайдн от висотата на моята възраст много ми помогна. Другите си писания за творците не съм ги чел повторно - те са част от мен, аз като да ги нося в себе си.

   

    Друг повод да се обърна назад бе желанието на г/жа Зденка Тодорова да й представя снимки от архива ми на каменни кръстове, за които тя подготвя книга. Книгата й ще обхване кръстовете по София област и Пиротско – тема, по която отговарям по познания за вещо лице. Госпожата е велика българка с мисия и аз приех желанието й присърце. Ровейки се из фотоархивите си аз извадих поне 1000 /хиляда/ каменни кръста, изработени предимно от гинцките майстори каменорезбари и поставени по оброчища, до църкви, по действащи манастири и на местата на изгорените от турците манастири след нашествието им тук от източната страна на границата ни със Северната крайна с централен град Пирот. Благодарение на силната си зрителна памет, подобна на слуховата ми, аз извърших виртуална разходка по тези места, но се замислих и за друго. Без всякакво съмнение аз съм изминал пеша обиколката на земята по екватора, но май съм я изминал два пъти. Само маршрутът от Тимок до Черно море съм изминал три пъти, а той е дълъг 1000 км.и се преодоляват около 20 км. денивелациии. Още 3000 км. /и повече!/ имам изминати само по Западните покрайнини. А къде ли не съм бил като турист. За много от посетените от мен места имам подробни снимки след появата на цифрвите фотоапарати, но за колко много места от България имам малко снимки или нямам въобще!  Може би наистина съм изминал два пъти обиколката на земята по екватора, но това не важнато. Важното е, че тази моя дейност, която никак не е лека, а дори е и опасна, вероятно е възложена ми мисия и тя е причина за по-особените ми черти като като личност, която боготвори природата, хармонията и законите в нея и ме превърна във войнстващ еколог. Без да се самоизтъквам, твърдя, че връзката с природата е за по-съвършенните Божии създания. Само изключително важни събития могат да ме отклонят временно от планината, като напр. гледането на внуче.

   Благодаря на Господа, че ме дари с внуче и това е най-голямата ми радост. За него всеки път се молех в манастирчето „Успение на Света Богородица” в Бов и считам, че Тя чу молбата ми. А районът на село Бов аз считам за силно за мен място. В района има около 15 оброка – това съвсем не е случайно, а красотаата му е изключителна. Под центъра на селото скачат два водопада с посока на реките си 90 градуса. А срещу тях от другата страна на Искъра скача още един. Уникален район!

    Аз притежавам и някакво дарование, да откривам по планината оброци и римски пътища. Последният пример за оброк, който намерих, бе над с. Суково. Тръгнах натам и го намерих – огромен дъб, в който е врастнала голяма част от кръста. Много стар оброк.  Подобно нещо се случва с мен когато попадна на римските пътища. Движейки се по техни трасета, които са заличени, усещам наличието им и започвам да търся следи по скалите от чуковете и длетата на робите, които са ги строили. Намирам ги, намирам и участък от пътя. Какво ми подсказва, че тези пътища ги има, защо променям дори намеренията си за деня, за да ги открия, какво ми подсказва, че наблизо има оброк – това за мен е тайна и не се опитвам да я узная. Имам закодирана в главата си една скала с оформена от каменоделец фигура на кръст и змия около него, която не намерих, но това лято ще я търся отново. Веднаж нещо влязло в главата ми като намерение не излиза, при първия удобен случай се връщам. За Пенчовските водопади сторвах това 4 години.

 

   Поглеждайки не съвсем назад обаче ме обзема тъга. Най-тежко изживявам унищожаването на гората – част от грабежа, който върви вече четвърт век. Кражбата на природна среда вече става за сметка и на следващото поколение, защото дърветата имат продължителност на живота 4 – 5 и повече пъти по-голяма от човешкия. Този процес заплашва да превърне красивата ни пророда в пустиня, защото се извършва от примати. Пред очите ми се затриха също много села, затриват се малките градове, а поминък на много населени места и райони и на един етнос стана престъпността. Цветущи софийски села буквално умират пред очите ми – Безден, Богьовци, Батулия. Села в близост до планината, където се отглеждаха животни и до полето, където черноземът е с дебелина половин метър, останаха без хора. И с какво са известни тези села сега? С цеха на Велков-Младенов за наркотици в Опицвет, с Богьовеца, който се издирва от Интерпол за големи престъпления. Никъде нищо хубаво вече не се случва…

    Като контрапункт на Безден, Богьовци и Опицевт, известни като Костинбродските села, посочвам ромбароциите в Костинброд, където сега е на мода всеки успял ромбандит от страната да има в това населено място ромзамък. И от тук Интерпол издирва един, наричан Йоско Костинбродски. Ще го гепнат колкото Цветан Василев или Братята. Един от най-видните притежатели на ромбароци в Костинброд е депутираният в това Народно съраниие Илиев,който с антифриза от радиаторите си изтрови питейната вода на Костинброд. Май ножицата между бедните /ограбениите?/ и богатите /ограбиилите ги?/ все повече се разтваря…

    И на това станах свидетел и то не само тук. Благодарение на технологичните достижения в областта на транспорта аз познавам България по-добре от монаха Матей Миткалото.

    През изминалите години се промениха и хората, защото тях съзнателно ги мели мелницата на приматизацията. Този процес започва от училищата, където историята, литературата и други дисциплини се нагаждат по съответните управляващи, подменят се ценности. Ще дам два примера:

   „Какво ни пука за природаата, важното е да има пари!”

   „СССР строши гръбнака на фашистите и спечели ВСВ!”

    За пример на децата се дават изроди, които са станали богати – с техните „дела” медиите занимават хората непрестанно, но също и с мутреси, чалгаджийки, за културните хора място в медиите няма, защото май вече няма и кой да гледа такива предавания, на мода са изроди и примати. И децата се стремят ако не могат да станат изроди /б. м. мутри/ поне да замязат на такива чрез облеклото си, чрез поведението си, чрез отвратителния си български език, презрителното отношение към по-възрастните и по-образованите от тях. Този процес се катализира от просташките реклами по медии,  билбордове, вестници…

    Съвсем малко назад ако се обърна си припомням нивото на Блог. бг преди няколко години, когато той бе поле за изява на творци. Няколко примата – осем са най-първите – го опростачиха до степен, при която ако отворя блога и видя, че а най-посещаваните за деня отново са политпримати, изпитвам гнъс от тях. Толкова ли не осъзнават админиистраторите на блога, че тези хора са опастност за това интернетпространсто? Приматите ще прогонят творците от блога, ще опростачат поместваното в блога и  така ще го направят за кашмер. А творците ще бъдат изхвърлени от блога както истинските пиленца от гнездото им, сред които се е излюпило кукувиче. Блогът се превърна в място за политически коментарии в полза на Путин, пропаганда срещу президента Плевнелиев, но на първо място е пропагандата срещу фашистка Украйна. Тези изяви целят изваждането на България от ЕС и НАТО и връщането ни в съветската орбита. Това си е наппаво смърт за България, защото днес има две опастности в Евразия и те са следните – Ким Чен Ун за Южна Корея и Япония и Путин за Европа. Причина за тези напрежения от двете страни на Евразия са имперските амбиции на два болни ума /акългерджици/, начело на дръжави с обществен строй Маймуни с ракети. Чудя се, как не се е сетил някой в блога до сега да пише и за Ким Чен Ун, за подобието на атентатите, които са част от т. н. хибридна война, която на времето измисли Андропов за сриване на Израел. Част от тази хибридна война е пропагандата по медиите. Голяма част от постингите в Блог. бг са точно такава изява.

   Покрай Путин на българите вече и руснаците станаха неприятни, предпочитани за контакти вместо тях стават турците. Ако се обърнем към статистиката, посещението на зрителите на турски филми по телевизията е много голямо, а когато зрители попаднат на руски филми, те превъртат канала без да се интересуват какво става във филма въобще. Благодарение на полковника от КГБ май хората тук вече не искат да чуят никаква руска реч, всичките деца учат западни езици. Веднаж разрушени от Путин мостовете между народите ни, те едва ли ще могат да се възстановят отново. В този разрушителен процес, който се нагнетява и от блогърите, които се специализираха по темата „Украина”, твърде активен е и лидерът на Атака, който с изявите си катализира разграничаването на България от Русия.

    Навлизаме в нова разработка на лошите хора, т. н. хибридни войни. Това е новият вирус, подобен на този на Маркс от преди много години. При него ядрен конфликт няма да има, а съмо мръсотии, като атентатът в Париж на мюсюлманите или на маркспутинците в Харков. След атентатите се разчита на пропагандата, на всявания страх сред хората, на които може да се случи това, което на заложниците в Сирия. Вече посочих - има статии в Блог. бг, които могат да бъдат причислени като част от хибридните войни в областта на електронното пространство и ако администраторите на блога не спрат този процес, лошите хора в Блог. бг ще го сринат.

 

    Пак се връщам на Хайдн, чиято човешка същност и музика боготворя:

    Той е роден през 1732 г, ХVІІІ-и век. Активната част от живота му протича в този век. Тогава той става велик композитор, към когото Моцарт се обръща с „татко”, тогава той създава най-великите си творби, уважаван е в цяла Европа, но не може да напусне Австрия заради изискването на княз Естерхази да е все при него в двореца. В този век е роден най-великият според него композитор на света, Моцарт, в същия век Моцарт умира. Какво загуба!  Хайдн е поканен в Лондон на два пъти и там пише най-великите си дванадесет симфонии, наречени Последни.

   Идва новият, ІХХ век. Хайдн тъгува по своето време, през което е отминала младостта му, творческата му активност. Изворчето му за нови творби е пресъхнало. Той не може да приеме промените в живота и появяването на новото направление в музиката, романтизма. През оставащите му девет годиини от живота му той се усамотява, но пък създава две от най-великите си произведения – ораториите Годишните Времена и Сътворението на света, с които се обръща към Бога. Едни от най-великите произведения на Бетховен, между които и Симфонията Ероика остават неразбрани и неоценени от Хайдн. Последен път той е видян през 1808 г. на концерт, облечен в черни дрехи, но вместо на мястото му в ложата като велик маестро, той е бил в залата сред хората. Сам, през антракта обкръжен от почитатели, които го притесняват с опитите си да му окажат внимание..

   Май и аз вървя по някакъв такъв път. ХХІ-ят век аз, за разлика от Хайдн неговия нов век посрещнах с надежда, но съм се излъгал. Не мога да оценя нищо от това, което става по света с изключение на някои области от културата и изкуството, но не съм много доволен от дейците в тази област. Творците трябва да имат няколко съставки, между които почтеност и прозорлив ум. При някои липсва едната или пък другата, при други - и двете. Талантът при тези случаи не може да достигне своя максимум.

    Като гледам приоритетите на хората в последните години се замислям, дали някой днес е в състояние да разбира Бах, Моцарт, Шуман, да оцени красотата на природата, има ли време за това от стоенето пред компютъра в свободното му време. Тези две теми са доста специфични и поради това не са популярни, но стремежът на личността за досег с вечното в природата и изкуството аз считам за значим за пълноценното изминаване на житейския път на човека, да протича той според естественото му Божие употребление, истински, а не виртуално /ненормално?/.

    Аз обмислях да напусна ли Блог- бг заради приматите, които взеха връх в него, но няма да го напусна със следните мотиви:

    Написаното в него от мен ще остане. Светът е давал поколения с различни стойностни системи в диапазона между стойностни хора и боклуци, както днес наричаме приматите. Може би след нас хората ще изкъшкат боклуците от ръководните постове и така ще спре култивирането на примати – електоралната опора на биринждиприматите, а тогава и животът може би ще стане отново осмислен от ценности. А някои може тогава и да открият, че и по времето на боклуците измежду тях е имало и такива, съхранили се като Човеци.

   

   Пролетта идва, погледът ми вече е отправен напред, а с нея идват и намеренията ми за нови емоционални изяви. Щом се стопят снеговете над Чипровци ще посетя планината там и ще направя разкошни снимки от най-красивите й места. Ще снимам скалите в участъка между Дива Слатина и Мартиново - Чуките, Куклите, водопадите Четирите скока, прекрасната местност  Деяна войвода, резервата Бабуните, специално място ще отделя на най-важния римски кръстопът, който е единствен в България – седловината между върховете Трите чуки и Вражата глава. Поне 10 римски пътища от юг достигат до тази седловина и по долините на реките се спускат на север. Феноменът Дупни камък няма да ми избяга този път, ще се опитам да издиря и скалата със змията и кръста. Като завърша тази програма, ще се устремя към долината на река Тлъминска в Бясна Кобила нещо много прекрасно. Два месеца от лятото ще прекарам в САЩ и сроковете ми за изяви сред природата са съкратени, но при мен всичко е по метри и по минути. Това е погледът ми напред по пътя, мястото ми обече в него вече не ми разрешава да правя много дълги планове. Защото: 

    Тази зима имах инцидент в Балкана при опит да дам хляб на едно куче. Така се подхлъзнах докато се изъртах към него на един лед, че щях да се потроша. За туристът-инок секунда невнимание може да се окаже фатална, това ми бе напомняне да внимавам.

 

    Обикновено блогърите – сега така е модерно – копипействат статия на някой акългерджик, /недоправен у главата/, сторвайки това след получаване на приказ за да подкрепят косвено атентат или друг елемент от хибридна война някъде по света, напр. в Украйна, или пък от глупост. Като контрапункт на тези, които са агенти със или без картончета и на тези, на които е трудно да различават светло от тъмно и топло от студено, но това не им пречи да пишат, аз ще копипествам две вещи, писани не от примати или агенти, а от нормални Хора от блога, които имат какво да кажат:

  ДИЛЕМАТА – „ДА ИМАМ”, ИЛИ „ДА БЪДА”?

 

Публикувана на Вторник, 27 Януари 2015 04:48

Написана от Светослав АтаджанХората трябва да мислят не толкова за това, което имат, колкото за това, какво са.”

Дълго време се считаше, че постигането на материално благополучие за всички ще доведе до безгранично и всеобщо щастие. Светата троица - нарастващо производство, абсолютна свобода и безгранично щастие е модерната религия, наречена Прогрес, която трябваше да замени Града Божи на религиите. Не е чудно, че тази нова религия вдъхна на последователите си енергия, жизненост и вяра в бъдещето. Налице са огромните материални и интелектуални постижения на индустриалната епоха, но как да разберем драмата, която причинява днес осъзнаването на техния крах. Защото хората все по-масово започват да разбират, че неограниченото потребление и задоволяване на всички желания, нито допринася за благополучието им, нито е път за постигане на щастие и на максималното удовлетворение. Мечтата да бъдем независими господари на своя живот се превърна в химера, когато започнахме да проумяваме, че сме обикновени винтчета в огромната бюрократична машина на държавата, а мислите, чувствата и вкусовете ни са манипулирани от управляващите, финансистите, индустриалците и от обслужващите ги средства за масова комуникация. Плодовете на икономическия прогрес се ползват в пълна мяра само от богатите държави, а пропастта между богатите и бедните страни все повече се задълбочава. Сам по себе си техническият прогрес вече създава екологични заплахи и опасности с вмешателството в климатичните процеси, опасностите при експлоатацията на ядрени централи и трупането на термоядрени оръжия, които поотделно, или заедно са в състояние да унищожат цивилизацията, а по всяка вероятност и живота на Земята.

Заложеният най-голям социален експеримент в историята следваше да установи, дали удоволствието като пасивно чувство, за разлика от активното чувство - благополучието и радостта дава задоволителен отговор на въпроса за смисъла на съществуването ни. За пръв път в историята на човечеството, задоволяването на стремежа към удоволствия не е само привилегия на малцинството, а е реална възможност за значителна част от населението на Земята. Във високоразвитите страни експериментът вече дава отрицателен отговор на този въпрос.

Втората заблуда на индустриалната епоха, че егоизмът води до хармония и мир, до нарастване на благополучието на всеки един, също е погрешна от теоретична гледна точка и погрешноста й отново се доказва по безспорен начин. Защо този принцип, отречен от класическия икономист Дейвид Рикардо, трябва да е верен? Защото битието на егоист се отнася не само до поведението ни, но се пренася и към характера ни. То означава, че искаме всичко за себе си, че ни доставя удоволствие да притежаваме, а не да делим с другите. Че неизбежно е да станем алчни, щом целта е да имаме, и ще сме толкова по-значими, колкото повече имаме. Означава също, че трябва да изпитваме нетърпимост към всички други хора - към клиентите си, които искаме да измамим, към съперниците си, които искаме да унищожим, към работниците си, които искаме да експлоатираме. Никога няма да бъдем задоволени, защото желанията ни нямат край. Няма как да не завиждаме на онези, които имат повече, и да се страхуваме от онези, които имат по-малко. Същевременно обаче, трябва да потискаме тези чувства и лицемерно да се показваме, както пред себе си, така и пред другите като усмихнати, разумни, искрени и добри хора, на каквито се преструваме.

Неутолимата страст за притежаване неизбежно води до безкрайна класова война. Твърдението на комунистите, че системата им ще сложи край на класовата борба, като премахне класите е фикция, тъй като и тяхната система почива върху принципа за потребление като цел на живота. Дотогава, докогато всички се стремят да имат повече, ще има класи, ще има и класова борба, а в глобален мащаб това води до война. Алчността и мирът се изключват взаимно.

От началото на индустриалната епоха, отношението на хората към природата прогресиращо става дълбоко враждебно. Бидейки „венец на творението", човекът, който поради самите условия на съществуванието си е част от природата и в същото време благодарение на разума си се възвисява над нея, се опитва да реши екзистенциалния си проблем, като се отказва от хармонията с природата и я покорява безпощадно и изменя с оглед на целите си. А това покоряване все повече заприличва на унищожаване. Завоевателният и враждебен дух, от който са обсебени хората ги прави слепи за близката реалност, че природните ресурси са ограничени и в края на краищата ще се изчерпят и че самата природа отмъщава на човека за хищното му отношение към нея с катастрофалното си изменение.

По този начин в индустриалното общество се заражда презрението към природата, а също към всичко, което не е произведено от машина, и към всички, които не произвеждат машини. По принцип това са хората, които не принадлежат към бялата раса, макар вече да се прави изключение за Япония и Китай. Днес хората все по-силно ги тегли към урбанизирането, механичното, към мощната кола, всевъзможните техногични „джаджи", към безжизненото, а оттам и към унищожението на живата природа.
Необходимостта от дълбока промяна на човешката природа вече е не само нравствена, или религиозна повеля, не само психологическа потребност, породена от патогенната и агресивна природа на сегашния ни социален характер, но и условие за оцеляването на човешкия род. Праведният живот вече не означава само изпълнение на нравствена или религиозна повеля. За пръв път в историята физическото оцеляване на човешкия род зависи от коренната промяна на човешката същност. Подобна промяна е възможна само при условие, че настъпят резки икономически и социални преобразования, които дават на човека възможност, смелост и широта да го стори.

Има ли катастрофата алтернатива?

Всички данни за начините на предотвратяването и са публикувани и са добре известни. При това положение трудно е да се повярва, че не се правят никакви сериозни усилия да се избегне онова, което е на път да се окаже фатално предопределено от съдбата. Ако в личния си живот само лудият би седял пасивно, когато е застрашено съществованието му, то днес хората, които ръководят обществения живот не предприемат почти нищо пред опасността, а онези, които са им поверили съдбата си, се примиряват с престъпното им бездействие. Как е възможно най-мощният от всички човешки инстинкти, този за самосъхранение, да е закърнял до такава степен? Едно от най-тривиалните обяснения е, че днешните политици предприемат множество инициативи, с които симулират някакви мерки за предотвратяване на катастрофата. Безкрайните конференции, резолюциите и преговорите за разоръжаване, борба с терора, за ограничаване на въглеродните емисии и т.н. създават впечатление, че проблемите се осъзнават и че се прави нещо, за да се решат Въпреки това не се случва нищо истински значимо. Както водачите, така и масите приспиват съвестта си, давайки вид, че им е известен пътят за спасението и посоката е правилна.

Истинското обяснение е, че егоизмът, породен от системата, кара лидерите да поставят личния си успех над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политическите ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които лично ги облагодетелстват, но са вредни и опасни за обществото. И наистина, ако егоизмът е един от стълбовете на съвременния морал, защо да постъпват другояче? Те очевидно знаят, че алчността, както и подчинението кара хората да оглупяват, дори когато това не съответства на собствените им реални интереси, какъвто е интересът към собствения им живот и към живота на техните близки. Обикновените хора са така погълнати от собствените си проблеми и стремеж за оцеляване, че рядко обръщат внимание на онова, което излиза извън обсега на личните им интереси.

Третото обяснение на притъпения ни инстинкт за самосъхранение е свързано с промените, които трябва да настъпят в начина на живот Те са толкова драстични, че хората предпочитат да живеят под угрозата на бъдещата катастрофа, вместо да търпят жертви и лишения в момента. Освен тези обяснения за престъпно човешко бездействие в жизненоважни случаи има още нещо. Това е разбирането, че нямаме алтернативи на изпробваните вече модели на корпоративен капитализъм, на социалдемократически или съветски социализъм, или на сегашния технократски „демократо-фашизъм с усмихнато лице". Популярността на това гледище до голяма степен се дължи на факта, че до сега са правени немалък брой опити да се установи приложимостта на тези обществени модели и да се експериментира с тях. Наистина, докато проблемите на социалното преустройство не придобият приоритет пред най-добрите умове на човечеството, всякакви нови реалистични алтернативи ще си останат само в сферите на въображението.

Разликата между „да бъда" и „да имам" не е точно разликата между Изтока и Запада, а е по-скоро между общество, ориентирано към духовното и общество, ориентирано към материалното. Ориентацията „да имам" е характерна за западното индустриално общество, в което стремежът към придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота. Дори само телевизионния формат „Биг брадър" е драстичен и нагледен пример за това. Общества, в които отчуждението не е изразено в толкова крайна степен, незасегнати от идеите на съвременния „прогрес", като средновековното общество, на американските индианци или африканските племена, имат своите духовни предимства. В резултат на индустриализацията обаче е възможно незасегнатите доскоро японци, южнокорейци и китайци да се сдобият с подобен материалистичен манталитет. Не, че западният човек е неспособен докрай да разбере философските системи на Изтока, като дзен будизма например, а по-скоро модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради само върху собствеността и алчността.

Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. Тази идея интересува вече мнозинството от хората, а не малцинството. Тя не застрашава с отнемане на собственост в разумни размери, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери. Много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали, а същото важи за повечето либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представлява истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят два лагера - на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии значително отслабва. Все повече хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.

Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори, шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават спорни. Единствената надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. Дори утопичната, но благородна цел е по-реалистична от „реализма" на днешните ръководители. Изграждането на ново общество и на нов човек е възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно - да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си. Ако пазарният характер премине в градивен, ако кибернетичната религия отстъпи място на нов хуманистичен дух, това е напълно осъществимо.

Наистина съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистична действителност, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за просветеност от Буда до Маркс. Потребността от нова, атеистична по дух, неинституционална идеология не е атака срещу съществуващите религии. Но това означава, че Римокатолическата църква и преди всичко нейната бюрокрация е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Новият папа Франциск е предприел първите стъпки за това, упреквайки богатите за тяхното бездушие и акцентирайки върху проблемите на бедността. Същото се отнася и за религиозните водачи на мюсулманския свят, които следва да изчистят исляма от фанатизма на остарели постулати.

Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяваха от идеята за прогреса. Но тази идея се изроди в символа на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й могат да погребат всички и всичко. И ако Градът на духа и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления от Ренесанса до наши дни.

 

 

09.01 00:56 - Откъде да започна да разказвам, приятелю (редактирано)

Автор: osi4kata Категория: Поезия   
Прочетен: 891 Коментари: 7 Гласове:

34

Последна промяна: 09.01 00:58

Откъде да започна да разказвам, приятелю?
Май от там, откъдето пораснах.
Аз израстнах на село, при баба и дядо,
във града за деца беше тясно.
А на село – простор, свобода и усещане,
че ме искат и ме обичат.
Мойта баба никак не беше по плетките,
тя четеше все хубави книги.
И ме учеше вечер да се кръстя с три пръста
като гледам на Изток, в небето.
Бог пристигал оттам. После щедро разпръсквал
топлина и любов. И ни светел
по житейския път, а понякога плачел
и си криел лицето от хората.
Баба шепнеше тихо молитви, а в мрака
оживяваха сякаш звездите отгоре.
Отлетяха годините на уютното детство.
Седем малки щастливи джуджета
и в една златонога разголена есен
с меден глас ме разбуди звънецът...
Заживях във града при мама и татко.
Ученичка с буквар и със чанта.
Със безгрижното детство се виждахме рядко
само в дългата лятна ваканция.
А в училище учехме - Бог е за простите хора.
Ний сме силни и можем сами
с две ръце и със ум живота да борим.
Аз навлязох в етапа – борби!
И се борих до кръв – със нокти и зъби,...
като луда се впусках в житейски игри,
а животът ме хвърляше често във ъгъла
на огромния, хлъзгав от страсти тепих.
Аз забравях за болката и се втурвах наново
разярена, "с рогите напред".
Обладана от демони за пари и за слава...
По житейското бойно поле.
Но се сещах за Бога по някое време.
Носталгично, както за първа любов.
Не се молех обаче. Не се молят големите.
Баба спи от години под вечен покров...
Но понякога нощем пристига в съня ми,
Като бяла мадона с усмивка от свян
и ми казва – „НЕ Богу се молиш ти, дъще.
Молиш себе си. Господ е някъде там.
Помири се със Него. Пречупи глупостта си.
Гордост, глупост.. Те са едно.
Събери всички ценности в трите си пръста.
Прекръсти се със тях. Бог е Любов.“

 

               

Пожелавам ти добро бъдеще!...

Честит рожден ден, бъди жив и здрав с много сили, за да обикаляш още нашите хубави земи, че друго не остана. Не мисля, че Путин ни е проблема, а това че прекланяме много лесно глава пред силните в света. Забравихме, че сме наследници на най-древната цивилизация и се държим като примати. Обезобразихме природата си, изсякохме горите си, продадохме ги на безценица, сега се каним да продупчим и земята си. Чудя се, какво стана с гордия български дух?

" Аз обмислях да напусна ли Блог- бг заради приматите, които взеха връх в него, но няма да го напусна със следните мотиви:

Написаното в него от мен ще остане. Светът е давал поколения с различни стойностни системи в диапазона между стойностни хора и боклуци, както днес наричаме приматите. Може би след нас хората ще изкъшкат боклуците от ръководните постове и така ще спре култивирането на примати – електоралната опора на биринждиприматите, а тогава и животът може би ще стане отново осмислен от ценности. А някои може тогава и да открият, че и по времето на боклуците измежду тях е имало и такива, съхранили се като Човеци."

***
Казват, че здравето е почти 95 процента от щастието.

Даже да се случи световна катастрофа, някой трябва да остане. Да разкаже какво се е случило.

Поздрави!

Все по-редки ще стават посещенията в блога ми, защото в него се извършва подмяна. Така е било и в манастирите някога - одни приходят, другие отходят. Но тия, дето сега приходят в блога и активирваните по казуси по подобие на водачите на Атака, БСП и АБВ взеха превес. Този процес за жалост не засяга само блога, а е метастаза на една разработка след двете Арабо-израелски войни, която намери почва у нас.
Забавих отговора си на коментариите Ви, защото два коментара на г/н Санде изчезнаха /!?!/
Сега събирам емоционалните си сили за утре, когато се реших да отида и да направя постинг в картини на една от най-големите природни разрухи, причинени от дървената мафия, които съм виждал през дългата си туристическа кариера.